"Обичаме те толкова много, че ще те последваме чак до Черно море"

"Wir lieben Dich so sehr. Wir folgen Dir bis ans schwarze Meer"- така се пее в една песен от репертоара на жълто-черните фенове. Но днес не до Черно море, а до най-голямото пристанище на Дунава- Регенсбург. В живота ти могат да се случат много неща за отрицателно кратко време. Едва ли някога съм мислила, че съдбата ще ме отведе до Източен Байерн и че някога ще гледам втория отбор на Борусия като гост на доскоро непознатия за мен Ян Регенсбург. 

Учудващо или не, в ден, в който първият отбор играе в Бремен, на стадиона в Регенсбург 100 жълто-черни фенове подкрепяха младите надежди на Дортмунд. Да, това не бяха 80 000 на Вестфаленщадион, бяха само сто, но любовта им бе като за хиляда и сто. 

Защо ли? Защо в мразовития съботен ден те не останаха по родните си градове да гледат първия отбор по телевизията например. Защо прежалиха едни 100 евро, за да изгледат загубата от Ян? 

Идеята! Идеята Борусия, която обединява- "генерации, мъже и жени, нации". Идеята, която ви събира един по един като магнит по улиците на почервенелия Регенсбург. Те седяха там, пееха, радваха се, ядосваха се, шегуваха се, а в ръката държаха телефон и следяха първия отбор. Защо? Само заради идеята или има още нещо?

Долу на терена момчетата в жълто загубиха, бореха се, но загубиха. Повечето от тях са деца, които все още се учат. Не са готови за първия отбор, но някой ден ще станат. Защото имат амбиция, защото с тях се работи професионално, защото с тях са тези 100 човека, които прежалиха почивния си съботен ден и топлото канапе, за да аплодират младите момчета на терена въпреки загубата. Някой ден някои от тях ще излезнат и пред 80 000 на Вестфаленщадион. А ние, българските привърженици на този отбор, ще се надяваме, че сред тези момчета ще е и нашето- Едисон Йорданов. И въпреки крехката си възраст в него има толкова много потенциал, че най ще му приляга мястото в първия отбор. Нисък в сравнение с двуметровите защитници, но повратлив. Когато видях ударите му към вратата на тренировката, ми се прииска да видя и пряк свободен удар от него в мача. И когато и това се случи по време на срещата, с ръка на сърцето бих казала, че това беше едно от малкото красиви изпълнения в съответния мач. Една надежда не само на Борусия, но и на българския футбол. 

Но да се върнем до 100-те на стадиона. Тук всички, обединени под името "Борусия", се отъждествяват като "семейство". Независимо дали играеш в първия отбор, втория или стоиш на трибуните. Затова бяха тук и те. Заради идеята, вярата, заради емблемата. Защото не е важно кой носи фланелката, а коя фланелка носи! Емблемата на гърдите е по-важна от името на гърба, както се казва. 

Сега вече разбирам приятния рефрен "Обичаме те толкова много, че ще те последваме чак до Черно море"... а и отвъд!